„Отговорните и търпеливи родители са способни да направят много за детето, стига да успеят да не забравят за себе си. Най-често се случва обратното: те са забравили за здравето си и изцяло са организирали живота си около детето.“

Разбирайки, че детето е „особено”, родителите обикновено не получават точна диагноза. Най-често те чуват за „изоставане в развитието”, „липса на комуникативни навици” или подобни неясни за тях понятия. За да се установи точна диагноза са нужни месеци, а понякога и години, а на някои деца такива не се поставят никога. Тя се оказва нещо много важно за родителите – те си представят, че точната „диагноза” ще обясни как да се отнасят с детето и какво го очаква в бъдеще, ще назове причината и ще ги оневини. По-често на тях им се струва, че са виновни в нещо и искат да научат „точната причина”, за да се освободят от натрапчивите мисли за своята възможна вина.

Родителите се безпокоят дали състоянието на детето не е свързано с наследственост, ще могат ли да имат и здрави деца, ако е така. От друга страна, докато няма диагноза, остава надеждата, че лекарите са сгрешили. Във всички случаи, родителите преминават през скръбта в зависимост от възпитанието си, културните и религиозни убеждения, личността си. Преодоляването на скръбта може да продължи от една до 10 г., в зависимост от тежестта на диагнозата, семейната ситуация и възможностите за подкрепа: „Това е много важна психологическа работа, която за определено време изисква пълна концентрация, влагане на всичките ресурси, на цялата енергия” – пише Б. Бетелхайм.

♥ Думи на майка на дете с церебрална парализа

„Разбирайки, че моето дете ще е различно, изпитах чувство, което приличаше на скръб по умрял. Оплаквах този син, който никога няма да имам, умрелите си надежди и очаквания. П. беше само на година, когато се стовариха сериозните проблеми: освен че не можеше да ходи и говори, ние не знаехме ще ходи ли той на училище, ще има ли свой самостоятелен живот. Много време мина, докато свикнем със ситуацията, да съберем сили да погледнем към неизвестното бъдеще. Повече от 6 месеца ми трябваха, за да събера сили и дух, обаче и днес, след няколко години, когато си спомня за предишните мечти, виждайки другите деца, слушайки невнимателните забележки на други родители, ме обхваща дълбока мъка. Понякога ме притиска страшна умора. Усещам колко съм се променила: сега се старая да не предричам бъдещето и се надявам, че съм станала по-търпелива с хората и различните житейски ситуации”.

Скърбенето е процес на отделяне от света, страдание, което има различни симптоми (безсъние, депресия, липса на апетит и т.н.), но за да се избегнат усложнения – трябва да се преживее. Отричането или „изхитрянето” водят до „изплуване” на симптомите при всяка трудност и страдание. Обговарянето на болката е началото на излекуването, което изисква време. Преодоляването на страданието е процес на затваряне на раните, изискващо да се приеме и разбере смисълът на нараняването. Илюзия е, че може да се забрави – необходимо е да се надживее.

Този процес на скърбене най-често се активира в периода на раздяла с детето – когато трябва да бъде оставено на близък, при специалист или в детска градина. Плачът е сигнал за „спасение” и страдание, усетено и физически („Стяга ме нещо за гърлото”, „Не мога да дишам”).

Важно е да се разбере смисълът на раздялата още след раждането, нейното преживяване – тя е резултат от връзката майка-бебе и от усещането за сигурност, изоставяне (което може да не бъде реално).

Уникално е положението на родителите по отношение на детето – те винаги са около него и го познават най-добре. За детето няма по-близък от тях и нищо, и никой не му помага да се развива така, както тяхната помощ, грижа, усилия и преди всичко – любов. Специалистът може да предложи подход, но само родителят инстинктивно би могъл да разбере дали е нужен този път за неговото дете. Доверявайки се на своя инстинкт, могат да предложат някои промени в подхода и да дадат идеи.

Родителите не бива да се съмняват в своите способности и да се страхуват от неуспех – те имат интуиция. Никой не е подготвен за диагнозата “дете със специфични потребности”, за която е необходимо време да бъде приета. Нормално е те да се съмняват в себе си, когато около детето има цяла армия от терапевти и консултанти. Какво да прави (неопитният) родител в този момент?

Детето не живее само – определени отношения го свързват с майката, бащата, братята и др., в тези отношения винаги участват двама. Затова, говорейки за потребностите на детето, не бива да се забравят и тези на родителите – когато майката посвещава цялото си време и сили на детето, забравяйки за себе си, такива отношения са изтощителни.

Отговорните и търпеливи родители са способни да направят много за детето, стига да успеят да не забравят за себе си и за своите интереси, желания. Обикновено те се чувстват виновни за откъсването от детето, смятат, че е недопустимо, егоистично и лекомислено.

Най-често се случва обратното: те са забравили за здравето си и изцяло са организирали живота си около детето. Изтощени са и самотни в усилията си, много често единият родител напуска работата си. По-често бащите са тези, който напускат семейството, усещайки непоносим провал, който не им позволява да останат при жена, „отдадена единствено на дете, което никога няма да ме нарече татко, защото не говори и трудно разбира“.

Семействата на децата с увреждания имат същите опасения като тези, които нямат деца със специфични потребности и са изправени пред редица предизвикателства.

Работата с всяко семейство се основава на изграждането на доверителна връзка – бъдете честни, когато говорите за детето. Родителите искат да чуят това, което детето може да прави, но трябва да намерят начин да отбележат и предизвикателствата пред него.

За родителите училището е свръхинвестирано, свързва се с „нормалността” и желанието детето да бъде като другите деца. Това често води до конфликти (вътрешни) и тревога, особено, когато учебните резултати са трудно достижими. Тогава родителите се съпровождат в разбирането на важното за детето в момента (социални умения например).

От: „Да разберем детето със специфични потребности“, Моника Богданова (помагало)
Снимка: pexels.com