„Голямото предизвикателство е как да върнем баланса в живота на детето след дългата изолация.“

Ренета Венева е завършила психология в Софийския университет, специализира в Мюнхен Монтесори терапия. Председател е на Националния алианс за работа с доброволци. Действащ психолог, Монтесори терапевт и обучител на учители.

За живота на децата през двата месеца на дистанционно обучение

Децата живеят сред възрастни. Затова, когато говорим за състоянията им, винаги първо трябва да говорим за възрастните. У нас не са правени изследвания, но вече има в Европа и Америка, а резултатите са валидни и за България. Показват, че възрастните са преживели периода на изолация, дистанционна работа и нарушени връзки с повишени нива на раздразнителност, гняв, конфликти, тревожност, трудности в съня и дискомфорт. Половината заявяват, че имат влошени отношения и изобщо влошено качество на живот.

В българския дом има голямо значение как са се чувствали възрастните, защото, за разлика от Европа и Америка, семейството тук живее с баби и дядовци. Най-уязвими бяха децата. Освен че на тях им се отрази всичко, което казахме за възрастните, те имат свои тревоги. Особено за най-малките, до 5 г., объркването бе голямо: защо не ги гушкат, защо не са на градина, защо мама и тате са вкъщи, защо се карат.

Всички бяха откъснати рязко от основна им роля – да са ученици. От днес за утре загубиха социални връзки със своите естествени партньори – връстниците. Загубиха приятелите си и усещането за емоционална и социална връзка с хората, с които съпреживяват. Децата от 3 до 10 г. имат нужда от наситени ежедневни преживявания, те се учат през тях.

Липсата на задоволяване на емоционалните нужди доведе до дефицити и до неприемливи поведения, които родители определиха така: „Този лигльо, това тръшкащо се дете не е моето. Не мога да позная това дете, което ме държи за ръката и едва ли не очаква да го храня, а е във втори клас”. Децата през поведението си ни казваха: „Ние сме объркани и в стрес, питаме и очакваме отговори и подкрепа”. Те имаха още трудности. Беше нарушен техният режим. Детето се чувства сигурно, когато има ритмичност и предсказуемост на заниманията. Когато режимът е ежеседмичен, това дава спокойствие. То изчезна, защото всеки дом влезе в нов режим. Един ден с едната баба, другия ден с другата, третия ден с мама. Всеки ден нова програма, нов темп, различни очаквания, изисквания, различна подкрепа.

В дистанционното обучение бяха подменени ролите. Учителите си бяха учители. Но родителите станаха възпитатели и учители по математика и химия. Това е от трудно по-трудно.

Всички не бяхме подготвени и преподаването за някои учители означаваше да заливат децата през имейлите на родителите с домашни и ангажименти. Това не е обучение. Това е предаване на информация, която някой друг вкъщи трябва да разбере и отработи, да преподаде и да упражни.

Това е много сложно за всички в този процес. И с много проблемни отношения. Деца ми споделят: „Отказах да правя домашни с мама”. Да, много деца, особено след обед, когато трябваше да пишат огромните домашни, отказаха по много причини. Едната е обърканата роля на родителя като преподавател в сфери, в които не е компетентен. Налагаше се да моли, да повишава тон, да наказва, да измисля невероятни подкупи, за да мотивира децата.

Как един първокласник да си свърши работата, като той не е научен още? Как, като не му е преподавано пълно, спокойно, ефективно, за което никой няма вина? Децата бяха потърпевши. Важен дефицит е, че нямаха извънкласни форми – спорт, изкуства.

Онлайн обучението дори повече ги натоварва. Защото много повече време трябваше да прекарват пред екраните. А всъщност ценното в извънкласната форма е, че дава смяна на ритъма и двигателната активност, насищане с други емоции и връзки.

И още нещо – тотално претоварване с екраните и със самостоятелни задачи. Изключително малки възможности за почивка.

За връщането към предишния живот и лятната ваканция 

Не се връщаме към онова, което познаваме. Тази ваканция няма да е като нито една предишна. Тя ще е с ограничения. С много по-малко възможности за пътуване и разтоварване. Не се знае дали родителите ще могат да вземат отпуск, как ще работят, за да компенсират. Ние не се връщаме към нормалност, а се приспособяваме към следваща непозната ситуация. Да не говорим, че ни предстои да подготвим децата и за нова учебна година, която също няма да е обичайната.

Това са компетентности, свързани с институциите, но опират и до родителите. Ако те не са подготвени, няма да могат да подготвят и децата. Това е много важен въпрос – как завършваме учебната година, с какви послания, как помагаме на родителите и децата в страна, в която няма развита мрежа от интегрирани социално-психологически услуги за семейството.

Какво да направим? 

Първо, родителите трябва да приемат проявите на трудно поведение вкъщи – тръшкането, нетипичното държане, плачещите затворени деца. Това са знаците, които те дадоха, че им е трудно. Приемаме го като тяхното послание и решаваме като възрастни как ще действаме.

Второ, много е важно да организираме активности през лятото. Да има баланс в живота на детето – да се разтовари, да общува през различни форми на позитивно преживяване.

Стремглаво и драматично да се намалим екранното време.

Ако преди в жегата беше приемливо, тогава децата имаха друга пролет, друго лято и друга есен, сега се затормозиха и пристрастиха. Сега е време за движение, спорт, изкуство, разходки, природа – всичко друго, но не и екран.

Много ще бъде добре, ако учителите насърчат интересите и създадат училищни летни занимални. Надявам се да има и други извънучилищни услуги. Дано част от тях да са безплатни. За да помогнем като общност в предизвикателствата, които сега родителите имат: разтоварването на децата и подготовката за новата учебна година. И на самите себе си. Защото сега семействата също трябва да починат, да излязат от ролята на учители, да премислят своите реакции от месеците на кризата – как постъпиха, когато децата бяха бурни? Сега имаме много разклатени семейства, много обострени отношения.

Баща ми каза: „Никога не съм наказвал детето толкова, колкото през тези месеци”. Това ли е изходът, попитах. „Друг не знам – отвърна той. – Когато то казва неприемливи думи, блъска вратата и удря баба си, съм безсилен!“ Тези родители не са лоши, но те имат нужда от подкрепа. Къде да я намерят? Ние сме в голям дълг към родителската общност от години. Няма система за помощ, а сега тя ни трябва много.

Научихме много уроци. Всяка криза помага на хората да усвоят нови умения, да се справят с нови ситуации. Добре е да разбираме и да действаме така, че не да бъдат пощадени децата, а да им бъдем партньори.

И затова на родителите им трябват помощници. Защото те не са специалисти по химия, по физика, че и по всички кризисни ситуации вкъщи, че и по взаимоотношенията в семейството. Какво да очакваме още от този родител? Който, освен всичко, и трябва да работи, който сега също се връща на работа и от него се чака и да е много по-ефективен, отколкото дистанционно.

По материал на: Марица
Снимки: pexels.com