„Азбука на детската психология“

Както се казва: „Късметлия е онзи, който си е гледал работата, докато другите са се канели.“ Успех в живота постигат активните, упоритите, предприемчивите. И то предприемчиви в истинския смисъл на думата – способните да предприемат, а не да избегнат полезната дейност.

Хората са склонни да обясняват чуждите успехи с какво ли не – с късмет, с изключителни способности, с благоприятно стечение на обстоятелствата. Но в основата на повечето високи постижения е залегнало организираното и целенасочено усилие, способността поставените задачи да се решават практически.

И обратно, изоставащи са не толкова тези, на които не им достигат способности, колкото тези, които не искат да проявят достатъчно активност. 

Мърморещият лентяй, който смята, че съдбата е неблагосклонна към него, не предизвиква нищо друго освен неприязън. В действителност той просто се е научил да разчита не на себе си, не на заслужената награда, а на късмета.

Никой не се ражда мързелив. За всяко дете е характерна активността (която, естествено, повече или по-малко е изразен в зависимост от наследените особености на темперамента.) Навикът със собствени усилия да постига целите си или напротив, да избягва дадена дейност и да търси удоволствия поради стечение на обстоятелствата или благодарение на други хора се формира у детето постепенно.

Както едното, така и другото е резултат на възпитанието. Но някои родителски грешки водят тъкмо до такъв резултат.

Бебето идва на този свят абсолютно безпомощно и задачата по неговото осигуряване изцяло ляга върху родителите. Те от първите дни разбират какво трябва да правят и осъзнават безспорния факт, че бебето не е способно да извършва никакви полезни действия. 

Но времето минава, детето порасва. С всеки ден се увеличават и неговите възможности. Това стремително развитие понякога убягва на възрастните. 

Веднъж осъзнали безпомощността на малчугана, те продължават да изпитват същото убеждение. След като приемат постановката (първоначално единствено вярна), че трябва да правят абсолютно всичко вместо него, родителите изпускат момента, когато детето вече е способно да предприема и нещичко само.

В резултат активността му спонтанно се насочва към всичко друго, само не и към полезните, конструктивни действия, които родителите му са монополизирали.

Щом те хранят с лъжичка, защо да се учиш да я държиш сам? Като в това време можеш да си играеш с играчките или да гледаш веселите картинки. Идва ден, когато родителите си казват, че детето вече е достатъчно голямо, за да се храни само. То обаче не желае! 

На него са му интересни други неща. Започва късане на нерви, плач и конфликти. Докато всъщност въпросът опира само до това, че е пропуснат моментът, когато на детето му е било интересно да усвои някое ново действие и само /макар отначало с подкрепата на родителите/ да се научи да постига желания резултат. 

Най-важното условие за предотвратяване на детския мързел е никога да не правите вместо детето онова, което то може да направи самò. 

Даже в ранна възраст. Изтървало си е играчката – нека си я вдигне. Не можела да я вдигне, не го слушали пръстчетата? Това изобщо не значи, че трябва да изпълните елементарното действие вместо него. По-добре му покажете как най-удобно да я хване. И не забравяйте да го похвалите за успеха.

Детето трябва да се научи най-напред да обслужва себе си: да си оправя и да си застила леглото, да мие лицето и зъбите си, да се облича, да си връзва обувките, да може да връзва възли и панделки. Преди да си легне, трябва да си подреди дрехите и обувките. Най-добре е, ако тези действия се изпълняват съвместно, весело, защото възпитаващи са не упреците и мърморенето, а личният пример на възрастните, тяхното отношение към работата. 

Детето може и трябва да поддържа ред във всеки кът и в стаята си. Важно е да има собствено място за работа и игри. Защото освен задълженията, израстващият човек трябва да има и определени права. В своя кът той е пълновластен стопанин, на работното си място може да лепи, да изрязва, да шие.

При възпитаването на трудолюбие е важно да не се пропусне един отговорен момент. На три-четиригодишна възраст малките буквално напират да са самостоятелни: „Аз сам! Искам сам да го направя!“ Тук родителите трябва да се запасят с търпение. Оставете детето да си върши работата самò, да развива и усъвършенства движенията си, да се учи да преодолява препятствия. Нищо, че отначало всичко върви надолу с главата. Не се опитвайте да предугадите резултата от всяко негово движение, пазете своите и нервите на детето си. Най-добре е през това време да отидете в другата стая и да се заловите с нещо различно. 

За да може човек да се научи да прави нещо, той трябва преди всичко да го прави! И нека детето да се поти, но да го прави. Ще се научи и то така, че след време ще го върши по-добре от вас.

Но кръгът от задължения на подрастващия човек не бива да се ограничава единствено със самообслужването. Много добре е, ако детето има някое постоянно задължение, например да ходи за хляб, да вади кореспонденцията от пощенската кутия и т.н. Децата могат и трябва да вършат вкъщи много работи: да чистят, да перат и да гладят дребни неща, да слагат масата, да мият чиниите. А ако имате градина или вилно място, трябва да вършите заедно с децата всички дейности. Когато работят, те се научават да ценят и пазят плодовете на своя и на чуждия труд.

При възпитаването на трудолюбие е важно да не се престаравате. 

Мързел може да се развие и когато на детето се възлагат непосилни задължения. Като се убеди, че така или иначе не може да се справи с работата, то се стреми да я избягва или да я върши през пръсти. Същото става и когато работата е по силите му, но целта не му е ясна.

Разбира се, ролята на родителите се изразява в това да го научат, да го подкрепят и да му помогнат. Първите стъпки винаги се правят с подкрепа. Но житейският път е дълъг и човек трябва да го извърви сам. Така ние ще го научим да стъпва твърдо на краката си.

Избрано от „Азбука на детската психология“, Сергей Степанов, изд. Гарант-21

Снимки: unsplash.com